Какво беше изгубено, когато COVID принуди групите за подкрепа на зависими да преминат онлайн, и какво беше спечелено
През приблизително осемте години, откакто е завършила лечението си за алкохолна зависимост, Ейми Дърам е участвала в безброй групи за подкрепа. В началото е ходила всеки ден, преди постепенно да ги намали до два или три пъти седмично – режим, към който се е придържала до миналия март, когато пандемията от коронавирус слага край на много групи, провеждани лице в лице в страната (САЩ).
„Бях наистина стабилна във възстановяването си (от зависимостта) в този момент, затова бих казала, че не се страхувах за себе си, но това беше доста дразнещо за мен“, казва Дърам, която е на 48 г. и е корпоративен директор на връзките със завършилите лечение в базираните в Пенсилвания Caron Treatment Centers, където тя самата се е лекувала.
„Като човек в дългосрочно възстановяване, никога не бях помисляла, че това може някога да се случи“, добавя тя. „Никога не ми беше хрумвало, а бяхме принудени бързо да направим завой, което и сторихме.“
Църковните мазета и другите обичайни места за събиране са изоставени в голямата си част, тъй като групите за подкрепа на зависими в общността преминават към виртуални сбирки, движени от притеснението, че приблизително 22 милиона души в САЩ, възстановяващи се от зависимост към вещества – много от които са и в повишен риск от тежко развитие на COVID-19 – ще бъдат лишени от критичен ресурс, докато се опитват да се справят с живота насред засилени изолация и стрес.
Но докато Zoom сбирките стават изобилни, разширявайки достъпа до тези жизненоважни системи за подкрепа, специалистите по зависимости и участниците ги посрещат със смесени чувства. За някои виртуалните сбирки са спасително въже, което им помага да поддържат трезвеността си във време, когато проблемите с психичното здраве, употребата на алкохол и свръхдозите се увеличават. Но други казват, че виртуалните платформи не са в състояние напълно да възпроизведат близостта, създаваща се по време на сбирките лице в лице.
„Това е добра алтернатива, но не е перфектна и не върши работа за всеки“, казва Джери Шмид, главен оперативен директор във Valley HealthCare System в Западна Вирджиния и бивш президент на NAADAC, Асоциацията на професионалистите по зависимости.
Рязко увеличеният брой на виртуалните групи за подкрепа отразява бързото преминаване към телездравни услуги сред доставчиците, работещи с тези, които страдат от зависимост към вещества. Промяната, която беше широко възприета от много специалисти по психично здраве, дава на експертите надежда да достигнат до приблизително 90% от хората, които не получават лечение, въпреки че може да отговарят на диагностичните критерии за зависимост към вещества, казва Дени Карайз, главен научен служител в Recovery Centers of America.
„Това е нашата възможност не само да улесним получаването на лечение за хората, да го направим по-постоянно, по-конфиденциално, но е и моментът, в който можем да достигнем тези 90% от хората“, казва Карайз.
Но макар да е вероятно телездравните услуги да продължат да бъдат част от грижата за зависимите дори след пандемията, Карайз казва, че предвижда „огромната част“ от групите за подкрепа в общността да подновят сбирките лице в лице веднага щом стане безопасно.
„Те ще го направят, защото това е, което знаем, че отдавна работи“, казва тя.
Един от крайгълните камъни във възстановяването е създаването на връзки между хора, имащи подобни преживявания, а много са изградили тези връзки чрез групи за подкрепа лице в лице, казва Дърам.
„Ние не се възстановяваме сами. Трябва да сме свързани един с друг“, казва тя. „Зависимостта обича изолацията и ние знаем всичко за самотата и отчаянието. Не можем да се справим добре с възстановяването от това заболяване, ако не се свързваме с хора.“
Айвън Уолкс, психиатър и главен изпълнителен директор на Integrated Health Resource в окръг Колумбия, оприличава груповите сбирки с ходенето на църква.
„Това е моментът, в който те всъщност срещат някой, който ги приема такива, каквито са, приема ги с каквато и история да имат, и те могат действително да гледат някого в лицето, да се усмихват на някого и да получават в отговор усмивка“, казва Уолкс, който работи с пациенти, злоупотребяващи с вещества. „Това е тази група, за която сбирката не е само начин да работят за своята трезвеност..., но за тези хора това е също „Аз всъщност си нямам друго място.““
Пресъздаването на тези критично важни лични взаимодействия във виртуална платформа може да е трудно, казва Шмид.
„Това е като да гледаш филм“, казва той. „Едноизмерно е. Не можеш да използваш всичките си сетива... В цялата работа по възстановяването много от нея е лична.“
Карайз, която също от много време е в ремисия, отбелязва, че подкрепата от групата не се ограничава до сбирки. „Има преди, по време на и след сбирката, като и трите части са еднакво важни“, казва тя.
Времето преди сбирката по традиция е възможност за хората да работят върху „оказване на услуга“, което е неразделна част от процеса на възстановяване, каза Алисън Джонсън, управляващ директор в Summit Psychological Services в Ню Джърси, които са специализирани в консултирането на хора със зависимости. Да помогнеш за нареждането на столовете или за приготвянето на кафе се счита за част от услугата, каза Джонсън.
След сбирката хората често продължават разговорите си, казва Карайз. „Така че една едночасова сбирка, на която хората разговарят с различни хора, в действителност е сбирка, продължаваща три или повече часа.“
Групи като Анонимните алкохолици (АА) са „изградени около братството на хората в тях“, казва Карайз. Към декември 2019 г. АА имат 64 000 групи в САЩ с над 1,3 милиона членове според данни на организацията.
И за някои възстановяващи се хора – от новодошли до такива с години трезвеност зад гърба си – недостатъците на виртуалните сбирки в определени случаи са вредни за процеса им на оздравяване, казват експерти.
Има хора, които са спрели да ходят на сбирките, казва Джонсън. „Много хора, които вероятно биха ходили редовно на сбирки няколко пъти седмично, просто спират да ги посещават и не ги заместват с нещо друго.“
Шмид добавя, че знае за „няколко души, които са направили рецидив през този период, някои от които от доста време са били трезвени и чисти“. Един човек, казва Шмид, беше трезвен почти 20 години, но живееше в селски район и му липсваха ресурсите (без интернет и лошо мобилно покритие), за да се свързва виртуално.
„За мен това показва, че без значение от колко време си в ремисия, все още си уязвим“, казва той, „и ако изгубиш важни елементи от системата си за подкрепа, това може да е крайно вредно.“
Все пак сега не е времето да се предаваме, казва Дърам.
Видео групите „не са идеални, но аз съм повече от благодарна на възможността да участвам в тях“, казва тя. „Толкова съм благодарна, че имаме технологията да го правим, защото не съм сигурна къде щяха да бъдат мнозина от нас, ако нямахме тази платформа.“
Линда, дългогодишен член на АА, която говори с условие, че фамилията ѝ няма да бъде разкривана, за да се запази анонимността ѝ, е съгласна. „Първоначално имаше много негативизъм и ние се опитахме наистина да бъдем позитивни относно това“, казва тя, добавяйки, че нейното отношение е: „Това е всичко, което имаме. Това е, което е. Нека да опитаме и наистина да извлечем от тази възможност каквото духът на вселената ни е подготвил.“
Вместо обичайните ѝ четири-пет сбирки лице в лице седмично, Линда казва, че сега силно разчита на витруални сбирки и промяната ѝ дава възможности да се свързва с по-голяма общност на АА по начини, за които тя не е мислила преди. Тя може да участва в сбирки в други градове на САЩ и по света или „да отида виртуално на различни събития, които са важни за Анонимните алкохолици, на семинари и конференции, на които може би не бих могла да присъствам“, казва тя, „защото те щяха да се проведат в Калифорния или Канада или другаде, твърде далеч, за да пътувам.“
„Това определено подкрепя трезвеността ми“, казва тя.
Виртуалните сбирки биха могли също да помогнат за облекчаване на притесненията на хората да търсят подкрепа в техните общности, казва Уолкс.
„Можете всъщност да правите виртуални сбирки с хора, които ви приемат, и не трябва да се тревожите за стигмата“, казва той.
За тези, които може да се затрудняват с виртуалната подкрепа, експертите казват, че има начини да се поддържат връзки по време на пандемията, без да се повишава рискът от разпространение на коронавируса.
Карайз призовава хората да направят усилие да участват във виртуалните сбирки, вместо да бъдат пасивни наблюдатели. „Трябва да направите, каквото можете, за да изградите взаимоотношения“, казва тя. Някои са започнали да се събират лице в лице в „мини групи“, което Шмид казва, че подкрепя, стига хората да следват здравните препоръки, като да се дава приоритет на събирания на открито, да се носят маски и да се спазва социална дистанция. Или може да е толкова просто, колкото да вдигнете телефона и да се обадите на някого, казва Дърам.
И макар Дърам да казва, че се надява виртуалните сбирки да продължат да бъдат предлагани и след като сбирките лице в лице отново бъдат разрешени, тя подчертава, че „не може да бъде сложена цена“ на взаимодействието лице в лице.
„Тази връзка, която имаме един с друг, наистина е мощна и е усещане, което не можете да получите във виртуалната платформа“, казва тя. „Мисля, че можете да се приближите, но не може да се сравни с това някой да се върне след ужасен рецидив и да има смелостта да говори за това по време на сбирка, а след това аз да създам възможност да отида и просто да прегърна човека, и да му кажа: „Тук съм, от каквото и да имаш нужда. Ето телефонният ми номер. Обади ми се и нека да се срещнем, за да пием кафе. Кажи ми какво мога да направя, за да те подкрепя.““
